ПОХОДЪТ НА СВОБОДАТА: Страсбург 2009, 14 – 18 септември 2009 г.
Походът на свободата е част от общата стратегия на Европейската мрежа за независим живот за овластяване на хората с увреждания в Европа. Това е възможност за хората с увреждания от различни европейски страни да се срещнат помежду си, с евродепутати, с представители на важни институции на Европейския съюз. Четвъртото издание на инициативата, провеждана на всеки две години, е възможност и за нас, българите с увреждания като граждани на ЕС, да поставим проблемите си по-високо в дневния ред на политиците. Център за независим живот – София, фондация „Достоен живот” – Бургас, сдружение „Ти избираш” – Стара Загора, сдружение „Достоен живот” – Видин и сдружение „Бъдеще за децата с увреждания” – Казанлък.
ОТ ТУК ЗАПОЧВА ПЪТЕПИСЪТ
Тръгваме от Казанлък в борбено настроение, като връзваме ауспуха с тел, за да не го загубим по пътя до София. Сутринта на 11-ти цялата група от 25 човека потегля за Сърбия с бус за инвалидни колички и четири автомобила, след като качването на количките и багаж e заснето от медиите. Ние, казанлъчани, сме в бусчето; там си оставаме през цялото пътуване.
Не случайно наричат Сърбия „братска” – пейзажът е балкански, езикът напълно разбираем. „Ще обядваме в Ниш” означава всъщност обяд на бензиностанция. Подобни разочарования ще ни съпътстват през цялото време. В действителност, ще видим от Европа предимно магистрали, бензиностанции и хотели. И все пак, има какво да се снима, като се почне от сръбските планини и реки. Прави ни впечатление и изобилието от царевични насаждения. Минаваме набързо през Белград и продължаваме да плащаме магистралните такси, вече отегчени от еднообразието; най-красивата и колоритна част от Сърбия е зад нас. Става ясно, че няма да стигнем до Любляна навреме. На когото му се спи, заспива в буса; така пресичаме границите с Хърватска и Словения – спейки по седалките.
Всъщност, не нощуваме в Любляна, а в рехабилитационна база на 30 км. от словенската столица, където стигаме в 5 ч. сутринта и си отспиваме до обяд. Правим опит все пак да видим Любляна, объркваме пътя, засядаме в задръстване и накрая тръгваме за Мюнхен /на никого не му се спи още една нощ в буса/, но успяваме да зърнем няколко интересни къщи и дебели чемширени огради. Наред е Австрия; фотоапаратите щракат – приближаваме Алпите. Приказна красота – пазена от ниски огради и звукоизолиращи стени, зад които има градчета и ферми; стръмни пасища, със следи от косачка и най-дългите /и хубави/ тунели, които човек може да си представи. Вече не плащаме такси за магистрали, но за минаване през тунелите се плаща; движението в тях се ръководи от светофар и трябва де се проявява търпение. Звукоизолиращите стени ни съпътстват и в Германия, където вече няма никакви такси – немците се оказват най-добродушният народ по пътя ни, а качествата на бирата им са безспорни. Водата в Германия обаче не може да се пие; налага се да си купуваме от бензиностанциите. Не виждаме и Мюнхен – хотелът ни отново е в покрайнините /хотелите впрочем се избират с оглед на достъпността им за инвалидни колички/. Наоколо е приятно за разходка – падат кестени, зреят дренки /местата за паркиране имат ниска ограда от дрянови храсти/, отсреща – офиси на „Дисни”. Не всички могат да се порадват на немското утро, едната кола е закъсала още до Любляна, двигателят на друга е блокирал сред Алпите; пристигнали са късно след полунощ и шофьорите си доспиват. Все пак, тръгваме навреме за Страсбург. В градчето Офенсбург групата се разделя; хората с инвалидните колички остават на хотел там, защото за тях няма място в Европейския младежки център, където ще спят другите. Уви, хотелът не е изцяло достъпен; налага се да се търсят варианти за по-удобно настаняване. Всичко това ни забавя; минаваме над река Рейн по тъмно – вече сме във Франция.
Европейският младежки център е на брега на един от ръкавите на река Ил. Сградата му е повече от достъпна; цифрите, бележещи етажите, са двуметрови, има брайлови означения на вратите и на таблото на асансьора.
На другия ден – 14-ти септември – е конференцията на Европейската мрежа за независим живот, следобед – уъркшопове /нашият е на тема лична помощ/. Късно следобед успяваме да отскочим до центъра на града, където средновековната катедрала от розов камък просто ни взема дъха. Тичаме, гледаме, снимаме, някой си похапва от невероятните страсбургски сладки, друг купува плюшен щъркел – символ на града. Уличките са тесни-тесни, няма тротоари, къщите са като от приказка. Постоянно минаваме по мостове над ръкавите на река Ил, долу пътува корабче, а под висящите кошници с цветя се отразяват кулите на църквата „Сен Пол”. Но нищо не може да се сравнява със страсбургската катедрала – тя е невероятна! За щастие, ще я видим още два пъти.
На 15-ти е срещата ни с българските евродепутати. Европаламентът е съвсем наблизо до Европейския младежки център, край същия ръкав на река Ил; там плуват лебеди. Инфраструктурата е комфортна за всички – това се вижда по пътя; алеи за велосипедисти, тактилни настилки, двуцветни пешеходни пътеки, затревени релси на трамваи, скосявания навсякъде. Стълбове със знамената на държавите-членки на ЕС са първото, което прави впечатление. Зад тях – футуристична сграда от метал и стъкло. Чакаме, снимаме се… Влизаме в овален вътрешен двор, минаваме през детектора на охраната и докато чакаме един от прозрачните асансьори, имаме възможност да се огледаме. Сградата е конструирана така, че де свързва миналото на Европа /от елементите на древногръцки театър до фигурата на Чърчил във фоайето/ с бъдещето – футуристични статуи, екстериор и интериор. Интересен елемент е и озеленяването, под форма на вертикална градина /около метални въжета се увиват пълзящи растения/.
Илиана Иванова, евродепутат от ГЕРБ, поздравява лично всеки от нас – тя е поела домакинството на срещата. Говорим за Конвенцията за правата на хората с увреждания и защо все още не е подписана от България; нужни са пари, за да се изпълнят условията й след ратифицирането. Надежда Михайлова и Илиана Иванова директно подкрепят каузата ни. Разговорът ще продължи на вечеря с евродепутатите от ГЕРБ; тази по-неформална обстановка дава много повече възможности да се обсъди в детайли личната помощ, а и други социални аспекти. Преди това обаче ни се случва нещо неочаквано – имаме удоволствието да участваме в поставянето на рекорд. Това става пред катедралата, където ни спира готин французин от инициативата „Безплатни прегръдки”; той именно гони рекорд – за брой прегръдки. Не е ясно откъде му хрумва, че малко намусената ни, припряна и „увредена” българска дружина ще му даде рамо да постави рекорда, но кой може да устои на изкушението? Ние не; следват здрави прегръдки, намусеното настроение отстъпва на смеха, а младият французин си тръгва с поставен рекорд. По-късно ще научим, че такава инициатива е имало по-рано и в София. Тръгваме за ресторантчето, където ще вечеряме с евродепутатите от ГЕРБ. Французите не умеят да готвят кисело зеле като нас – това става ясно по изоставеното в чиниите ни зеле от гарнитурата. Всичко друго е изядено с удоволствие, независимо от много сериозния разговор.
На следващия ден /16-ти септември/ е самият поход. Хващаме трамвая, за да стигнем до мястото на срещата с всички останали участници /около 500 души/ – един от парковете. Отнема ни малко време да разучим как стоят нещата с билетите – те се продават автоматично, всеки е с посочени дата и час, но кондуктор не срещаме. Пристигаме и се сливаме с общата маса хора с увреждания и асистенти, но скоро се открояваме, защото обличаме жълти, червени и сини дъждобрани – те ще ни отличават като българи /освен националния трибагреник, разбира се/. Разполагаме и със свирки, флагчета и текст на песен /на английски/, който ще пеем. Другите националности също имат отличителен белег – боа о розови пера, червени балони-сърца… /по-късно ще получим от черните тениски с емблемата на похода/.
Потегляме. По неведоми пътища именно ние, българите, се оказваме начело на похода. Снимат ни – фотоапарати, камери – вечерта ни дават по страсбургската телевизия. Стигаме до Европарламента и се пръсваме пред него – ще се чака.
Срещата с Интегрупата по уврежданията се провежда в пленарната зала на Европарламента – пространство, което някак си побира всичките 500 протестиращи, всички инвалидни колички и кучета-водачи. Говори се доста – най-вече се описват проблемите в различните европейски страни. Българските проблеми се оказват сходни с тези в Испания. Дискусията приключва с пристигането на Йежи Бузек – председател на Европарламента, който приема исканията на протестиращите и поема обещание да даде подкрепата си за каузата на личната помощ.
За последен път успяваме да отскочим до вече обикнатия център на града, да си купим по още някоя сладка, картичка с акварел и последен сувенир. Вечерта приключва с барбекю и купон – Европейската мрежа за независим живот има рожден ден. Пеем националния химн, „Легнало е Джоре дос”…
17-ти септември е ден за равносметка и планиране на следващите стъпки. Освен това прибираме багажа – ще тръгваме за Залцбург. За последно се снимаме пред „нашия” ръкав на река Ил.
Отново Германия – пътища в ремонт, звукоизолиращи стени. Отново Австрия. В Залцбург /името означава „Замък от сол”/ пристигаме вечерта, хотелът е уютен и както ще разберем сутринта – точно до скалния тунел към старата част на града. Наговаряме се да станем необикновено рано, за да видим каквото можем – инак Страсбург ще се окаже единственият град, който сме видели, минавайки през седем държави. И се получава – дори неочаквано добре. Почти на бегом успяваме да видим /и снимаме/ Капуцинския фонтан, река Залцах /Солената река/, градините на двореца Мирабел, францисканската църква, къщата на Моцарт и катедралата, опожарявана и възстановявана осем пъти. Това стига – толкова барокова архитектура и статуи направо ни задръстват душите /и фотоапаратите/. Таксата за посещение в родната къща на Моцарт е височка – седем евро, но бонбоните „Моцарт” са само по три евро и нещо.
Потегляме за Будапеща в отлично настроение.
Установяваме, че и в Унгария ги има вездесъщите звукоизолиращи стени, но пейзажът като цяло е еднообразен Пристигаме в Пеща по тъмно, минаваме над „тих бял Дунав” /разкошна гледка!/; ще спим в Буда. Хотелът отново се оказва със спорна достъпност – за извинение сме поканени на вечеря. Унгарската кухня е чудесна – поне на нас ни харесва повече от френската. Ала няма да видим Будапеща – рано сутринта трябва да се тръгва за София, ако искаме да пристигнем навреме.
Останалата част от пътя ни е позната – Белград, сръбските реки и планини. Пристигаме в София късно – няма за кога да се сбогуваме.
ПОСЛЕПИС
Илиана Иванова действа бързо – това проличава за втори път; уредена е среща със заместник-министъра на труда и социалната политика Валентина Симеонова, която вече мисли средства за лична помощ. Но историята не приключва дотук – тя е с отворен край и не защото Поход на свободата се организира на всеки две години, а защото в България наистина предстоят реформи, пръв сигнал за които вероятно ще даде българският вариант на Похода на свободата, планиран за 5-ти ноември. Очевидно ще трябват още дъждобрани, за да се доближи България до видяното в Страсбург.
Боряна Веселинова
Текстът се публикува с разрешението на редакцията на в-к “Долина”, Казанлък.
